Описание на атракцията
Музеят Ататюрк се намира на авеню Халаскаргази в квартал Шишли. Той е кръстен на „Ататюрк“, което означава „бащата на турците“. Така Мустафу Кемал награди турския народ за огромния принос, който той направи за формирането на националната идентичност на турската нация. Красива триетажна сграда е служила за резиденция на Ататюрк. Мустафа Кемал, след завръщането си от сирийския фронт, наема къщата в Шишли, където някога е живял, заедно със сестра си Мукбуле и майка Зубейда Ханим. Майка и сестра се качиха на последния етаж, самият Мустафа Кемал се настани на средния етаж, а адютантът му беше настанен на първия етаж на къщата.
Тази къща е построена по време на окупацията на Истанбул (1908 г.), след Първата световна война и е свидетел на множество срещи и събирания на Мустафа Кемал и неговите сътрудници. Преди това тази къща беше закупена от община Истанбул от Tahsin Uzer и превърната в място за съхранение на картини на видни художници от онова време и много други материали, които имат духовна и историческа стойност.
Сградата е ярък пример за неокласически сгради. Състои се от три етажа и мазе. Музеят е правоъгълен и има покрита галерия на задната фасада. Целият вътрешен двор на комплекса обхваща площ от около 852 метра.
На сутеренния етаж подът е изцяло покрит с мраморни плочи, върху които има ушакски килим. Килимът е бродиран с пилообразни шарки в бяло, черно, кафе, бежово, зелено, сиво и червено. Подрязан е с усукана ресни. Фоайето има прозорци с изглед към градината и улицата. Те са окачени с камбрични завеси със завеси, боядисани с жълти листа и сини цветя на червен фон. Завесите са подрязани с ресни с ресни отгоре и отстрани. Има и статуи, голямо огледало и бюст на Ататюрк. От лявата страна на бюста има маса за писане, покрита със синя покривка, върху която е тетрадка за записване на коментарите и желанията на посетителите.
Отляво и отдясно са помещения с камини, датиращи от 19 век. Стълбище води към втория етаж, в горната част на който има две фигурки на рицари от бронз. До стената има гардероб от две части. Украсена е с ажурни шарки и има две врати и три чекмеджета. Цветът на гардероба съвпада с цвета на тавана и пода на фоайето. На стената има и портрет на Ататюрк. Личните му вещи също са на втория етаж. Има също заседателна зала, хол, кабинет, спалня, фризьор, чакалня, библиотека, трапезария и други помощни помещения.
В заседателната зала има ниска кръгла маса, изработена в стар стил със зелена покривка върху нея. Около масата има дванадесет стола, а десет ниски стола (напомнящи за тахти) са поставени по стените, гърбовете им са украсени с изображения и сцени от произведенията на Сакаспер. Газова лампа с бял абажур в античен стил виси в центъра на тавана.
В изследването има маса от махагон с инструменти за писане, използвани от самия Ататюрк. Прозорците са окачени с кембрични завеси с дантелена бродерия в краищата и сатенени завеси в червено с бежови лъкове под формата на цветя. Покривалото на тахтата и калъфките за възглавници са изработени от плат със същия цвят, върху който е надвиснат кембрик с бродерия и дантела по краищата.
Стаята, в която са изложени личните документи и книжа на Ататюрк, изглежда по следния начин: подът на стаята не е покрит с нищо, за да не отвлича вниманието на посетителите от експонатите. На прозорците има и скромни камбрични завеси. Тази стая разполага с библиотеки и витрини, а снимките са окачени по стените.
Личните вещи на Ататюрк са изложени в витрините, подредени в следния ред: първата витрина: шапка, спортна риза и сив костюм; втора витрина: бели и черни жилетки, цилиндър, ръкавици и фрак; третата витрина: обувки и леко демисезонно палто в черно; четвъртата витрина: одеяло, маршалска шапка, кутия за съхранение на визитни картички, вратовръзка, пепелник, звънче за маса, две броеници, бастун, камшик и купа за кафе.
Други стаи са украсени със статуи, вази и картини.
След смъртта на Ататюрк вилата му е прехвърлена на частно правителство и през 1939 г. се превръща във вечерно занаятчийско училище за момичета и институт за момичета. През 1952 г. вилата е поета от Министерството на земеделието и до 1980 г. служи като офис на една от нейните дирекции. Накрая Министерството на културата става собственик на имението, което реставрира сградата и я прави къща-музей.
